Нощите на Вятъра

Има вечери пропити от необяснима тъга. Нощи, в чийто хладен въздух витаят въпроси без отговори. Луната осветява тъмнината, но не докосва тъмата вътре в нас. Търсим отговорите на всякъде, в дъното на кристалната чаша, в която се разлива златна и топла течност; в очите на децата си; в лицата на любимите; Търсим ги легнали на топлата земя и вперили поглед в необятната небесна шир покрита с бял пух. Но намираме само ехото на собствените си мисли: кой съм аз, какво съм аз, каква е моята цел. Можем ли да опознаем света или той е велико тайнство, чиято душа е невъзможно да разберем?

Животът протича през вените ни всяка секунда, но понякога се случва земетръс – нещо изведнъж докосва дълбоко същността ни и оставя белег завинаги. Нещо променя хода на живота ни в една единствена секунда. Това „нещо“ може да е всичко – започнала война, починал близък, неродено дете, раздяла на приятели, баща на когото е невъзможно да види детето си… И изведнъж животът вече не ни се струва монотонен, скучен, един и същ, а започваме да съзираме всички негови измерения. Да усещаме Вселените на хората около нас и да ги сравняваме със своята. Тайничко да благодарим на боговете, че нашата вселена макар и пропукана все още е цяла. Защото знаем какво е светът ни да бъде разбит на хиляди парчета. Знаем какво е да се изправим пред бездната на тъмнината, самотата и безкрайната болка от това, че съществуваме.

Там, в онова пространство сме сами и невидими. Преставаме да съществуваме дори за самите себе си – вече не сме родители, деца, нечии любими, нечии подчинени, нечии колеги, нечии приятели – там преставаме да бъдем човеци. Оставаме само сенките на всички личности, които живеят в нас и се сливаме с всички наши проекции и прожекции, докато осмисляме кои сме ние. Как да бъдем всичко през целия ни живот ни е довело до точно тази тиха нощ, в която искаме да останем сами със себе си и сами в себе си. Даваме си сметка, че изминалият ден никога вече няма да се повтори. Че никой ден никога вече няма да се повтори. И тези дни престават да бъдат скучни, обикновени, натоварени или кошмарни, а се сливат в поредната частица от пъзелът, който ни прави нас.

Има вечери пропити от необяснима тъга. Има дихания, които излизат от гърдите ни насечено, на залпове. Задъхваме се от нечия болка. Задушаваме се от полепналата по душата и ума ни тъмнина. И след такива нощи не сме същите. Може би ставаме малко по-добри хора. А може би поредната частица доброта се спуква и се забива като стъклен пясък в очите ни. Сигурно е само, че и след такива нощи настъпва ден.