За запетайките, хората, любовта и страростта

Приемам старостта изключително лично, и не би могло да бъде друго яче, защото тя засяга мен. Щях да я нарека “проклета мръсница, която отнема най-любимите ми хора”, но няма да го направя, защото Тя е отмъстителна гаднярка, която като бумеранг изпраща всичко, което сме (били) към нас самите. И току виж ми вземе още нещо. За това ще смиря пиперливия си език… поне за малко. 

Гледам се и се чудя кога дойде и защо толкова бърза, какво съм й направила точно АЗ, че една сутрин се пръкна със сивите си нишки, които втъка в косата ми, с нежната паяжина, която пльосна около очите ми и спомените, за едно момиче, което очакваше животът да му се случи, и с детско любопитство откриваше света.

Не пуша. Защото възрастните контролират пороците си, а цигареният дим е пръв приятел на старостта, що се отнася до сивата кожа и проклетите никотинови храчки. Обаче страстта към порока си остава едно ненадминато по своята природа изкушение. И зная, че все пак и пороците си имат своята старост, за това посягам към чашата вино с цвят на изтичаща кръв.

Тежко е, в това отношение си приличаме. Просто защото се уморих да отричам, колко съм тежка. На килограми. На години. На живот. На щастие. Липсата на умение да слагам препинателни знаци също ми тежи. Но и придава лекота на живота ми. Никой, който не знае къде точно да сложи запетайката не може да бъде прекалено стар, нали? Така де, остава си поне едно нещо, което със сигурност трябва да научи, преди да се определи като “възрастен човек”.

Дойде денят, в който мога да кажа, че съм възрастна – мисля за холестерола си и сметките, пресмятам дните до заплата и се чудя “какво по дяволите правя с живота си?” Значи съм стара. Окончателно го осъзнах.

Остарявам. 

И това е дяволски страхотно! Защото, Боже, колко е велико да можеш да кажеш “Не ме занимавай с глупости”, така де, аз съм възрастна, която мисли за сметки и холестерол, за килограми и спорт, нямам време за глупости! В това отношение старостта е лесна. Тя ти помага да осъзнаеш колко важен си и колко малко време имаш, за да отдаваш внимание на тази важност, т.е. на себе си и всичко значимо в живота ти. 

Не, не, дявол го взел, не съм толкова егоистична и себична, колкото звуча. Просто съм в режим “самосъхранение”. Защото в края на краищата това идва в даден момент. След като обърнеш гръб на пороците си, трябва да ти остане поне един – да мислиш за себе си, като за някой важен. А кой си ти, ако нямаш любими хора около себе си? Никой! И какво излиза в крайна сметка? Че остаряването те кара да мислиш за онези, които обичаш. 

Ето това е адски трудно! Защото умея да обичам. На това ме научиха 31 (хайде скоро 32-те) ми години. Да обичам. 

Боря се. Всеки ден със зловещото, плашещо, тъжно желание да посветя време на себе си…. да си епилирам краката и да си направя маска на лицето или поредния антицелулитен масаж, да изведа кучето, да пусна прахосмукачка, да избърша прах… когато всъщност искам да се обадя на една дузина хора, които ми липсват. Всеки ден се боря с усещането, че съществуването на смисъл ми убягва. Какъв е смисълът да ме има? Коя съм аз, ако не са/не бяха/ те? 

А те ми липсват. Дяволски силно и тежко. 

Липсва ми едно момиче с къдрава коса, в чийто дом прекарвах дни. И никога вече няма да пуша на нейния балкон, докато тя простира прането и заедно обмисляме поредната курсова работа или идеен проект. Липсва ми сутринта, в която вече официално бях докторант – сутрин без ток и кафе, но пълна с надежди и мечти. Те беше нашият разум. Най-разумната сред нас, защото животът й беше отредил тази роля. Освен огромно сърце, да има и страшно разумен мозък.

Липсва ми и друго момиче, с руса коса, която още от малка умееше да казва “Майната му”. Не защото като малка беше стара, а просто защото си беше такава. Обичаше да раздава майни на живота, който толкова пъти й беше теглил своите. Бяха квит. Или поне така си мислеше животът, лично аз залагам на нейната преднина.

Липсва ми и третата, която винаги заскъсняваше.  Тя все още закъснява, но за своите деца, любим, за своите сметки и своя холестерол. Слава Богу, още обича вино, но как можеш да се напиеш подобаващо и като възрастен, с някой, който кърми? Парадоксално, но да прегръщам дъщеря й ме кара да се чувствам сякаш съм омагьосана от вълшебство, което ме докосва само за миг, но може би, може би някой ден ще заседне безкрайно дълго и в моят живот. И тогава аз ще закъснявам за срещи, мамолог, цитонамазка и всички онези неща, които “възрастните жени” правят. Но ще бъда безкрайно щастлива и ще нося онази глуповата усмивка, с която тя ни дарява и ще разказвам за памперси и кърмене. И ще е страхотно. Защото да си възрастен все пак има някакъв чар. Или поне така изглежда, когато се вризрам в тях. В нейните кафяви очи, в пръстчетата на сина й, които са досущ като нейните и в малкото личице на дъщеря й, което сякаш е събрало цялата магия на живота.

Липсва ми и едно момче. Обаче за него няма да пиша. Той поне не кърми. С него човек може да се напие. Обаче и той е възрастен (като мен) и бърза, бърза за своите срещи. Като мен. Все пак го обичам. Може би защото си остана  адски различен от мен. (тук някъде има запетайка, но както изяснихме, докато не ги науча всички – не съм стара!). В интерес на истината, неговата граматика и пунктуация са ужасни – значи е страшно млад. Нищо, че е женен, преуспяващ бизнесмен.

Само че, перфектната граматика, на едни хора ми липсва до болка. Тя е единствената режеща ме като с нож. Защото те не ме обичаха толкова много. Но вярваха в мен, сякаш вярват в себе си. Моите невероятни Учители. Те ми липсват толкова, колкото и не ми липсват, защото всеки ден са в мислите ми. Гласовете и уроците им отекват в спомените ми и се превръщат в компас, който ме води и котва, която ме пази, да остана себе си и стабилна, насред бурното море, от “възрастности”.
И ако това не е велик живот, здраве му кажи. Ако всички, можехме да оставим таква следа, каквато те оставиха в поне 3 от нас… тогава всички, щяхме да сме обгърнати от смисъла, който толкова често търсим.

Има още десетки хора, които ми липсват. Но нямам време. Защото съм възрастна и вместо да излея всичко онова, което душата ми носи, трябва да свърша някои неща за възрастни. Като например да си легна рано, за да стана рано за училището на кучето, което впрочем ме побърква. Но трябва да свиквам, защото възрастните свикват с неща/хора/животни, които обичат и ги побъркват.

И все пак изпуших една цигара. Защото пороците ни правят нас си, в същата степен, в която и борбата с тях. И аз ще продължавам да се боря с времето… времето, което уж “нямам”,за да обичам и да остана свързана с хората, които бяха в живота ми, преди да започна да мисля за сметки, заплата и петък.

Обичам ви.

Така както мога и толкова, колкото мога.