Аз съм супер героят, който победи страха.

Тази сутрин на лицето ми грее срамежлива усмивка. Позволявам си да се обичам. И да съм щастлива в един живот, който колкото обичам, толкова и искам да променя. Днес празнувам. Нищо особено, ден като ден, небето е свъсено и сиво, а аз тъкмо прибрах дрехите от простора и измих чиниите.

Връщам се в миналото. Към човекът, който бях и си позволявам да мисля, че съм страхотна. Това усещане е ново за мен. Дойде малко след мрежата бръчици около очите, някъде заедно с белите косъмчета в косата ми и доста след като обикнах несъвършенствата на тялото си.

Пуша ментолова цигара, след като преди два месеца си обещах да ги спра. Все още пуша понякога. И не се чувствам провал. Гордея се със себе си. Спомням си за парчето торта от рождения ден в понеделник и за първи път в целия си съзнателен живот, си спомням за сладкиш, който изядох с наслада и радост.

Какво е това? Свободата… ето така изглежда тя в очите ми. Така се настани в душата ми и в дните ми. Едно велико усещане за правото да бъда, която съм. И да нося себе си в света с достойнство и самоуважение.

За първи път го изпитах толкова ясно в деня, в който реших да свърша всекидневните си задачи яхнала колело. Моят бял кон, на който се качвам облечена в розово! На лицето ми като парадно знаме се вее зелен бъф. Улавям погледите на хората, покрай които прелитам. И се чувствам като собственият си супер герой.

 На скоро един мъж ме попита, кой е любимият ми супер герой. Без да се замислям отговорих „Аз“.

Аз съм супер героят, който победи страха. Поглъщах го и той живееше в мен и с мен години. Десетилетия. Направляваше пътя, действията и мислите ми. Владееше чувствата ми, управляваше реакциите ми. Аз бях живото въплъщение на страха, бродещ из света, из улиците на града, в планините и горите. Мразех го. А респективно мразех и себе си, защото ме правеше затворник. Никога не можеш да си напълно свободен, ако се страхуваш.

• 

Не говоря за онези рационални и нормални страхове, които са част от всекидневието ни.

Говоря за един първичен и дълбок страх: мисълта, че не си достатъчно добър. Не само не си достатъчно добър сега, но и никога няма да бъдеш. Винаги търсех вината първо у себе си, каквото и да се случеше в живота ми, в отношенията ми с хората, в работата ми тази свръх отговорност, която носех у себе си, не просто шептеше, тя крещеше „Ти си виновна, поеми си отговорността, имай достойнството да си признаеш грешките“. Твърде удобно би било да кажа, че съм била здравомислещ човек, който се е опитвал спокойно да поеме отговорността за действията си. Но не е вярно. До толкова се съмнявах в себе си, че просто не можех да си помисля, че съм права, че другият греши, не можех да допусна, че не съм виновна, че съм направила каквото съм могла и то е било достатъчно.

Днес си спомням с усмивка за онова момиче. Обичам я, заради нейната наивност, заради невинността, която носи. Обичам я, защото тя заслужава да бъде обичана.

Сигурно е било процес, много дълъг път, който извървяхме заедно. Спомням си, че просто нямах силите да поема още една отговорност, още една вина, още един ангажимент, още един осъдителен поглед от огледалото. Усещах, че тялото ми ще се пръсне на хиляди парченца и никой няма да помни, че ме е имало. Първият път, когато казах „не“, се почувствах виновна. Чувствах се виновна още десетки, а може би и стотици пъти. Но в един момент усещането се промени.

Започнах да дишам. Започнах да забелязвам времето. Започнах да виждам себе си. Не бях груба, не бях безотговорна, не бях арогантна. Просто признавах първо на себе си, а после и на другите, че това би ми коствало прекалено много. Че това би било саможертва, на която не съм готова.

Днес съм много по-малко харесвана от хората. Някои ме мислят за егоист. И сигурно са прави. Някои казват, че съм опърничава, твърдоглава и ината. Сигурно и те са прави.

А как се виждам аз? Виждам се като силна, самоуверена и спокойна жена, чието минало я уверява, че е способна да се справи с бъдещето си. Не ме е страх да призная, че не мога нещо, но искам да се науча. Не ме е страх да приема своето несъвършенство и да работя върху себе си. Но не ме е страх и да поставя ясни граници. Сигурно в очите на някого, това ме прави лош човек. Лошият човек, който си тръгва. Лошият човек, който отказва.

Но истината е, че днес съм много по-добър човек от колкото бях. И със сигурност съм много по-честен човек. Когато махнах бремето на страховете си, осъзнах истинската стойност на чувствата си. Зная, че съм с човека до мен, защото го обичам безусловно и не съм задържана от страх, че не мога да живея без него. Зная, че съм много по-добър приятел, защото давам от себе си всичко, на което съм способна – просто го давам на много по-малко хора, защото не ме е страх да остана сама. Обикнах времето, в което съм сама, защото никога не съм самотна. Днес зная, че съм страхотен служител, защото когато жертвам времето и се съгласявам на по-ниско заплащане, е в името на нещо, което преживявам като важно и ценно. Това ме прави абсолютно неспособна да бъда посредствена и да се ръководя от принципа „работя за колкото ми се плаща“. Днес зная, че мога да кажа високо, ясно, спокойно и любезно всичко, което не ми допада и това ме предпазва да създавам около себе си хаос и атмосфера на неудовлетвореност.

Именно това празнувам днес. В един най-обикновен ден, в който поех извънредна работа и приех да се видя с приятел в последният момент, въпреки плановете, които имах. Защото ясно осъзнавам здравината и адекватността на мотивите, които доведоха до тези решения.

Празнувам превръщането на себе си се в приоритет. И любовта, която разцъфна от това.

 Поставих на първо място собственото си спокойствие, забавление и желание. Разбира се, че ги жертвам понякога. Жертвам времето си, правя компромиси със заплащането на труда ми, приемам „вина“, дори когато не се чувствам виновна и правя неща, които не искам да правя. Оставам след работа, когато зная, че това няма да ми бъде заплатено, премълчавам думи, които биха ми донесли спокойствие, но и биха наранили други хора. Компрометирам принципите си, за да мога да оцеля. Защото това е да живееш в света, да имаш хора, които обичаш и те обичат, и да градите живота си заедно.

Умението да правиш компромиси е сила. Готовността да се саможертваш не е.

•