За известен период бях попаднала в клопката на мисленето, че в този модерен и бърз свят, ако имам време да готвя и то не по задължение, не за децата и семейството си и не, за да изкарвам пари с готвенето си, то тогава имам прекалено много „празно“ време. Или съм обсебена от храната и готвя от лакомия, през желанието да консумирам.
Което всъщност, днес си давам сметка за това, беше огромното противоречие, което не осъзнавах. Защото истински аз готвех само за други хора, никога не съм се впускала в кулинарни приключения, за да си доставя вкус само за себе си.
Приемах готвенето като даване и даряване на част от мен на хората, които обичам. Въпреки това, имах усещането, че ме съдят – ако намирах време да тренирам, всичко беше наред – полагах грижи за себе си, за тялото си и за психиката си. Но с готвенето нещата бях коренно различни, чувах „пак ли готвиш?“, „каква манджа измисли сега“, дори няколко пъти чух, че съм прекалено претенциозна към храната си, защото не ям или не изяждам всичко, което друг ми сервира.
И така, смело си признавам, че престанах да готвя от срам. Не исках „хората“ да ме виждат и да мислят за мен, като за безработна, миришеща на лук и запръжка, претенциозна млада жена (пък вече и не толкова млада, както ми бе напомняно).
Може би, ако не допусках, че част от тези стереотипи съществуват и в моето мислене, те нямаше да ме засегнат така дълбоко. Може би и аз съм продукт на криво разбрана еманципация, в която жената трябва да докаже себе си, като редица други неща и области извън кухнята.
Покрай Осми март доста се говореше за жените, техните права и феминизма, като течение и произход. Ако можех да кажа само едно, то би било „нека изгорим етикетите и стереотипите, за да не пламнем в кладите на Средновековието, които сами подхранваме“.
Wind's fairy-tales world 
Вашият коментар